На поредното международно изложение в Хановер, миналата година, имах възможността да се запозная с последните достижения в областта на  транспорта.
Напредничави технологии, хибридни двигатели и други системи, които ще се доказват през следващите пет-десет години, бяха основните акценти на панаира. При дългите ми обиколки сред щандовете на производителите, съвсем случайно, достигнах до зала 26, където бе организирана изложба на ретро автобуси и камиони. В първия момент останах втрещен, не можех да разбера къде съм попаднал. Чувствах се все едно съм, да речем, в ДАП Дупница само дето автобусите изглеждаха като чисто нови. С повечето от изложените рейсове биха се гордели дори и по-големи родни превозвачи.
Налегнаха ме черни мисли. Къде смятаме, че отиваме с този разнебитен автопарк. Та хората в Европа се снимат за спомен с рейсове, които в България минават дори за луксозни. Националното ми самочувствие бе силно накърнено. По принцип съм позитивна личност и за това се опитах да обърна нещата в наша полза. Казах си - какво толкова. Автопарка ни е голяма атракция. Дори съчиних няколко рекламни слогъна. „Искате ли да се возите в автобуса на Хонекер – елате в България“ или „Искате да усетите чара на транспорта от средата на ХХ век – ДАП Дупница ще се погрижи за вас“. Естествено този най-розов вариант е не възможен поради състоянието на автобусите в България. Те смърдят. Нито един европейски гражданин не би рискувал живота си в името на историческата памет.
Ежегодно в България влизат над 300 000 стари автомобили. Това се усеща и по улиците на страната и в черната статистика за катастрофите на КАТ. Не е далеч е момента, когато тези коли ще трябва да се бракуват и тогава цената ще я платим пак ние.
Но стига с тези мрачни мисли. В Хановер европейците говореха за нови технологии.